Тъжните неща

Ехааа, ама отдавна не съм писала,а?:-)
Е, това, което ще напиша днес не е много весело, но нали и това ми е част от професията.
Днес трябваше да занеса венец в Централните гробища. Поръчката ми беше дадена от една фирма. Те не можели лично да отидат, тъй като събитието щяло да се състои в тесен семеен кръг и затова трябваше венецът да е като доставка.
Да си кажа съвсем откровенно там не бях ходила от дете(пък и да не ми се налага). Малко се заблудих, но все пак намерих Ритуланата зала. Там все още течеше предходната служба и трябваше да изчакам. Жената, която ръководи службата веднага професионално ме насочи къде да изчакам и къде да поставя венеца. Хората седяха вътре, кои опечалени, кои просто бяха срещнали стари познати и брояха кои от нашите са още живи.....
А разпоредителкта, с много точно премерена физономия, ръководеше събитието. По отношението й видях, че ме възприе като част от персонала, като част от хората, за които това е ежедневие.Но аз не съм част от това и не искам да бъда. Искам да съм част от хубавите неща на живота, от сватбите и ражданията, от рождените дни и св. Валентин!
Докато дойде ред на моята служба трябваше да изчакам 15-20 минути. Не искам да описвам какво видях. Всеки е преживял нещо подобно. Само ще кажа, че от много години насам ми идеше да ревна с глас.Като магаре. Да рева за хората.Не че не съм наясно, че единственото, от което никой не се спасява е смъртта, но аз с увереността на един все още млад човек или може би от страх отказвам да мисля за нея.
И като гледах хората в залата, с побелели коси и пълни със сълзи очи ми идеше веднага да кажа на всички мои приятели:"Хора, живейте!Живейте като за последно!"Поне да си е стурвало....