Студенцията и Радините ми вълнения

И тъй като тук мисля да ви разкажа това, което ме вълнува,а то не винаги е свързано с цветарстването ми, преминавам към университета,където също се подвизавам(надали някой не знае и надали някой е останал незасегнат от украинските ми истории - някои са печатали преводи, някои са режисирали пиеси за студенти, всички са търпяли Радините ми вълнения, а други са потърпевши студенти).
А в последно време много нещо извълнувах в тази насока.
По план настоящия семестър водя лекциите на 3-ти и 5-ти курс. А те са различни като деня и нощта, като зимата и лятото, като сън в лятна нощ и зимна нощ на сън.....Не мога да измисля повече сравнения, но мисля, че се разбра колко много се различават. Не че не си ги обичкам старите(т.е. 5-ти курс), дори много, просто......такива овце са! Все гледат да минат тънко, все неразбрали, все нещо им се е случило, за разлика от новите ми подопечни , за които без преувеличние ще кажа: зверски добри са!Интелигентни, с хъс, с една дума както каза Албена: "Машинките им работят" Мисля, че с тях се получава истински учебен процес - аз им казвам, те правят, разбират, научават, изискват, очакват все повече и повече, имат доста добра представа какво искат още и как да го учат. Това ме амбицира и радва. А не като ония, старите кучета! Миналата седмица, докато имах лекции с 3-ти курс, влиза Атанас(от 5-ти) и с дълбоко учудване забеляза, че се е объркал. За месец и половина от началото на учебната година ми се искаше да научи поне в кои дни имаме, но май искам прекалено много. После ни в клин, ни в ръкав започна да разказва на всички ни как си е счупил пръстчето на крака, тътрузейки го мъчително по пода.
- Как бе,Наско, го счупихте? - попитах го аз(нали си говорим на "вие").
- Ами, падна ми пастата за зъби върху него. - отговори той.
Е, паднах. От него всичко бях чувала - че не си е научил за изпита, защото е имал разстройство, защото е имал комоциум, защото бил в депресия, защото разбрал, че ще умре на 30-години, защото страдал от любовна мъка, но това беше нещо ново.
- Как стана това? Вашата паста за зъби колко килограмова е? - търсех някаква логика аз.
- А, не е тежка. Просто беше на горното рафтче и докато се пресягах да я взема, тя падна и ме удари по крака и ето сега, на, съм със счупено пръстче.
Какво да кажа? Поне има чувство за хумор и фантазия.
Нямаше да се ядосвам толкова много, ако не бяха умни хлапета. Имат акъл, но толкова ги мързи, толкова ги мързи, че няма да се учудя, ако са първият нещастен случай на осакатяване от мързел.
Вече бях започнала да губя части от наличния ми преподавателски ентусиазъм, когато в понеделник отидох на защитите на дипломните работи на Славянски филологии.Бях рецензент и трябваше да присъствам. Кто резултат чух изключително хубави теми, професионално изпълнени, интересни не само за специалисти, но и за по-широк кръг читатели (видях, че това не са изтъркани фрази). А колко много научих, толкова много не бях научавала за един ден много отдавна. А като ги видиш и самите хора и самите те хубави... ами нямам думи. Между 13-те, които защитаваха имаше няколко речника(само запознатите могат да знаят какъв труд е това, нали, Вени), един разговорник за туристи от Словакия, изследване на забраните в Чехия и България(с илюстративен материал, снимки, само ще спомена, че момичето беше събирало всички идиотски и не дотам идиотски надписи из двете страни и като пример ще кажа този, който запомних: "Не скачай от лифта! Оцелелите ще бъдат глобявани!"), няколко много добри научни изследвания, с които няма да ви доскучавам, изследване за думата "Пари" в полски и български, включващо жаргонни синоними(гущери, зелено, кинти, пачки), словосъчетания(правя пари, изръсвам те от кинтите ти) и се оказа, че ние, българите сме много чиста нация - все ги перем("пране на пари, чисти пари", мръсни пари") и т.н. Направи ми впечатление, че хората си бяха избрали дипломни работи не просто колкото да мине номерът, а по теми, които наистина ги интересуват. Една от нашите(не пиша имена!), украинистка, също беше направила речник на икономическите термини, защото работи като преводач и всеки ден се сблъсква с липсата на такъв. Като заключение мога да кажа, че уважаемата изпитна комисия предложи на всеки един да си публикува труда и то напълно заслужено. Също така казаха, че толкова силна защита досега не е имало....и аз скромно се присъединявам към тях.
Искренно желая на тези умни магистри(вече) да намерят заслуженото признание за своите възможности оттук нататък.

Украинец, червени рози...брак?

С радост(и малко гордост) искам да кажа, че последния месец успешно изиграх ролята на пърхащо Амурче с лък и стрели на гърба. Един приятел(украинец) ми се обади и каза, че се бори за някакво момиче и иска да я "тръшне" с 33 червени рози. Работата била там, че около момичето се въртял още един Кумчо Вълчо и моят приятел решил да включи тежката артилерия, т.е мен:)Трябваше да изненадам момичето на местоработата й, което беше болница(май много ми върви на лекари), да й предам картичка и да го направя така че колегите й да не разберат. Е, сложна задачка, защото, появявайки се с най-дългите и огромни червени рози, е малко трудно да не те видят. Още повече в 22 часа, когато всеки влизащ в болницата е събитие.
Какво стана? Естествено, че целият персонал дойде. Всички започнаха да ахкат и пъшкат(особено жените) и да гледат момичето с любопитство. От кой ли е? Какво ли става? А момичето - то едва не припадна. Понеже бях инструктирана да изчакам за реакцията й, започнах бавно-бавно, разглеждайки обстановката, да се изнасям. Чух следното:
- Ау! От кой ли са тези прекрасни рози? - една от сестрите.
- Ами да прочете в картичката. - друга сестра.
- А, ама то и картичка ли има? - каза трета и леко се повдигна на пръсти да поразгледа.
Напрегнато мълчание. Всички чакат щастливката да отвори плика. Сякаш мина половин час...аз вече се отдалечавах, но след малко се чу развълнуваното квакане на сестрите. Явно бяха научили от кого е.
Веднага след като излязох се обадих на моя приятел да му разкажа подробно всичко. Той толкова си беше глътнал граматиката, че започна да ми благодари, така все едно съм му подарила печалба от тотото. Оставих го да чака обратната реакция, която не закъсня. Мога с голямо удоволствие да кажа, че те двамата вече са заедно. Много щастливи....и май намирисва на сватба:)

Изток-Запад, а по средата Афганистан

Хей, Дени!:)
Сега ще ти разкажа потресаващата история(поне на мен така ми се стори).
Юрий е вил войник в Афганистан. Още в началото искам да ти кажа, че човекът въобще не парадираше, нито пък държеше да ни разказва историята на живота си. Просто така се завъртя разговорът.
На 18 години влиза в казармата и пленен от агитациите, че ще защитава родината от капиталистите, които им дишат във врата, от поривът на младостта и от това, че държи оръжие и вече е голям мъж,или от друго нещо...но заминава доброволно в Афганистан. От военното ръководство са им обещавали апартаменти, коли, пенсия доживот, куп облаги(сега той ни показа единственото, което е получил - карта за безплатен превоз в метрото на територията на Украйна!?!?!).
И така, млад, зелен и надъхан попада в нищото....Не каза много за живота си там, само спомена, че три години след като се върнал се стряскал нощем и с ужас откривал, че няма автомат....Разказа други неща - в един ден е заболял от хепатит, малария, ангина и са го ранили. Как е оцелял? Според него - чист късмет.
Но като всеки истински герой(мъченик и фукльо бих казала) пише жизнерадостни писма на родителите си от сорта на :"Добре съм си тук, аз в казармата, на границата съм, храната е кофти, но имам приятели. Не се тревожете. Всичко е наред" и други подобни. Но майка му заподозряла нещо. Казала :"Мирише ми на болница". Бащата отишъл във Военно министерство и проучил къде е синът му. Взел самолета и право в болницата. Казал му:"Хайде, сине, ще дадем рушвет и ще те освободим от служба. Освен това вече си раняван, така че лесно ще те пуснат." Но какво прави пропагандата от хората, а и младежкият ентусиазъм? Той не пожелал. Приятелите му били на фронта и трябвало да бъде с тях.
Знаеш ли друго какво каза:когато си млад си мислиш, че точно ти няма да умреш. Всеки друг, но не и ти.Младостта никога не умира, нали?
Оздравял и се върнал обратно. Подробности не каза. Само, че е станал наркоман. В Афганистан наркотиците били по-евтини от храната. А освен това по какъв друг начин да издържиш на ужаса?
След като се върнал в Украйна(2 години е бил на война) е бил стабилен наркоман. Какво друго му оставало, освен да стане дилър? Започнал да увеличава дозата и е стигнал почти до предела....Показа ни ръцете си - на сгъвките на лактите имаше два улея на всяка ръка , все едно с лъжица си изгребал месото. Това беше само от иглите. Още не мога да повярвам - колко пъти, колко инжекции оставят такива следи.
Юрий каза, че от 14 години е спрял. Чист е. И е сигурно един от двата процента излекувани наркомани по света. Бил пробвал всичко - италиански методи, руски, китайски, френски, с медикаменти, с изолация, с игли....Нищо не му помогнало.
Спасила го е личната му воля. Решил е , че иска да живее и го е направил. Отново се запитах - как е оцелял този човек? Воля, жажда, късмет, инат....
От приятелите му тогава днес нямало нито един жив.
Разказа ни още, че по традиция всяка година ветераните от Афганистан се събират пред президенството, където ги черпят по една водка и супа(екстра, а?)Виждат се и се преброяват, защото самоубийствата продължават. Както той каза, вече не от спомени, кошмари или видения, а просто от невъзможността да оцелеят. Пенсията им е 450 гривни(около 120-150 лв.)
...Пътувайки на изток, чух и видях невероятни неща - съдби, характери, нрави...Доста повече отколкото като пътувах на запад. Да, западът е уреден, чист и спретнат, но, Годподи, колко е интересно на изток:)Зависи с какви очи погледнеш натам.
Цунки
Рени

Изток-Запад, а по средата Афганистан

Не мисля, че ще учудя някого, ако кажа, че много обичам да пътувам. Миналия месец ми се случи на два пъти - в един месец видях и "запада", и "изтока" буквално.
За "Запада"(Мадрид) какво да ви кажа - огромен, многолюден(6 милиона), интернационален, шарен, чист, зелен, напечен от слънцето, спокоен, фестивален и сиестен, ремонтиран, обилно хранещ се, храната не е много странна, предимно морска, регулиран, управляван, хубави мъже, всъщност не само мъжете са хубави,много история, много изкуство, навсякъде, през вековете....
"Изтокът" - е, не ми е за първи път да го посещавам, но този път ми беше в една от най-източните точки в Украйна: Донецк - голям колкото София, чист(повече от София), зелен, без дупки по асфалта, без раздрани плакати по улиците, спокоен, с нощен живот, след като си имат голяма мафия не е за учудване,провинциално нагизден, с голяма река-р. Калмиус,много фонтани, бивши мини, направени на цветни хълмчета.....
Това, което ме впечатли беше историята на един човек, с който се запознахме във влака - Юрий. С Албена се качихме на влака Киев-Донецк, за да пропътуваме последните 700 км до заветната цел. И така в купето се случихме с този човек - Юрий и още една баба. За нея не мога да кажа нищо кой знае какво, освен, че се връщаше от Германия, където живеят щастливо омъжени и двете й дъщери, тя е горда от факта, че са "хванали" германци, че са си "уредили" живота, но заедно с това тъгуваше по отминалите дни, по соца....Другото, което мога да кажа е, че така хърка цяла нощ, че не можах да мигна. Не преувеличавам и не се лигавя. Тя заглушаваше тракането на влака!Как ви се струва? На всичко отгоре сутринта стана и се оплака как цяла нощ не е спала, нещо не се чувствала добре?!?!?!Не искам да я чувам, когато заспи качествено...

Тъжните неща

Ехааа, ама отдавна не съм писала,а?:-)
Е, това, което ще напиша днес не е много весело, но нали и това ми е част от професията.
Днес трябваше да занеса венец в Централните гробища. Поръчката ми беше дадена от една фирма. Те не можели лично да отидат, тъй като събитието щяло да се състои в тесен семеен кръг и затова трябваше венецът да е като доставка.
Да си кажа съвсем откровенно там не бях ходила от дете(пък и да не ми се налага). Малко се заблудих, но все пак намерих Ритуланата зала. Там все още течеше предходната служба и трябваше да изчакам. Жената, която ръководи службата веднага професионално ме насочи къде да изчакам и къде да поставя венеца. Хората седяха вътре, кои опечалени, кои просто бяха срещнали стари познати и брояха кои от нашите са още живи.....
А разпоредителкта, с много точно премерена физономия, ръководеше събитието. По отношението й видях, че ме възприе като част от персонала, като част от хората, за които това е ежедневие.Но аз не съм част от това и не искам да бъда. Искам да съм част от хубавите неща на живота, от сватбите и ражданията, от рождените дни и св. Валентин!
Докато дойде ред на моята служба трябваше да изчакам 15-20 минути. Не искам да описвам какво видях. Всеки е преживял нещо подобно. Само ще кажа, че от много години насам ми идеше да ревна с глас.Като магаре. Да рева за хората.Не че не съм наясно, че единственото, от което никой не се спасява е смъртта, но аз с увереността на един все още млад човек или може би от страх отказвам да мисля за нея.
И като гледах хората в залата, с побелели коси и пълни със сълзи очи ми идеше веднага да кажа на всички мои приятели:"Хора, живейте!Живейте като за последно!"Поне да си е стурвало....

Скоро и в Тутракан

Хм, днес беше интересно. Имах три доставки, като едната от тях за Асеновград!?!?!
Какво да ви кажа - истинско удоволствие е да работиш с чужди представителства. Тези хора знаят как се работи. Кратко, точно и ясно ти казват какво искат, след колко време и къде. При тях няма:"Ами, вие сега....", "Ама, нали ще е....","Ама, да не е и.....", "Ами, то и ние не знаем....". Знам само, че една издънка и съм аут. На пазара хора, колкото искаш. Във фирмата хората също работят много яко. Всеки си знае задълженията и си ги изпълнява, виждаш как хората не си гледат часовниците кога ще излязат в обедна почивка, дали шефът ще ги задържи извънредно и да мрънкат от това. Тук те са добре платени специалисти, които трябва да си свършат работата и се грижат за доброто на фирмата. Като казвам, че наистина работят с удоволствие, го мисля, защото с една подобна фирма работя вече 4 години, всяка седмица съм в офиса им и познавам хората.
Мисля, че въпросът за едно подобно представителство е не само да подбереш най-високо квалифицираните кадри за конкретната работа, но да ги формираш като екип и да са с позитивна нагласа(както обичат да казват в западноевропейските страни). Много е лесно да дадеш обява :"Търся магистър по еди какво си, със Sat и Gmat, с 5 години стаж в областта, 5 западни езика и руски, компютърна грамотност с ниво Microsoft и т.н" и сигурно(в България има и такива хора:) ще се явят достатъчно кандидати.НО! Въпросът е дали ще можеш да поставиш мрънкащото си начало след интересите на фирмата или поне на същото. А това малко хора го могат.
Е, та първата ми доставка беше за една такава фирма, която се намира в Инерпред.Кеф ви казвам, истински кеф е да се работи с тях.
Втората ми доставка беше за доц. Борисова в една болница в центъра. Както вече споменах, проблемът с паркирането и играта на котка и мишка с полицаите са си ежедневие за всички, тъй че ще пропусна това и ще пристъпя направо към черешката на тортата. Този път наистина си бях черешката. Хванах доцентката да празнува в конферентната зала с колегите. Когато се появих аз, те точно се снимаха и настроението си беше направо отлично. Всички дружно казаха:"Ауууу, какъв букет! Много е красив!" и премълчаха въпроса:"От кой е?":)
Аз като на забавен кадър прекосих залата, за да стигна до централната маса, на която седеше дамата(много симпатична жена, на която и друг път съм носила букети). Чуха се гласове:"Снимай! Снимай я точно, когато го взима!". Аз поизправих снага(нали ще влизам в историята на здравеопазването, трябва да съм на ниво, ама-ха:) и двете с доцентката направихме най-позьорската снимка за деня!Аз й подавам букета, а тя го поема с усмивка. Нали си го представяте?:)
Но все пак е миличко, защото това са от типа хора, които не получават всеки ден подобни жестове или поне не се държат като че ли им се случва.
Третата доставка си беше проблем - Асеновград. Та там има ли цветарски магазини, с които да се свържа?
Наистина правила съм доставки в по-големите градове на България - обаждам се на някой от доставчиците, той ми казва кой магазин е добър,дава ми телефон, аз се свързвам с него и по странни пътища и канали след това си предаваме парите. Първоначално винаги е на честната ми дума, че съм цветарка и че има такъв адрес, но после нещата си влизат в своите каналчета:)
Но Асеновград беше "терра инкогнита" дори за всезнаещите ми доставчици!Просто никой!
Започнах да мисля, че тази доставка ще ми се опре. Но не!Хувавото на това да си цветар и да преподаваш в университета е, че имаш студенти, а някои от тях са от Асеновград. Това си е шестица от тотото, нали?:)Обадих се на момичето(студентката от Асеновград) и я попитах дали познава цветарите в града. Тя ми отговори, че там има само будки с баби, които продават и че не ги познава, но ми предложи майка й да занесе букета!Ето това направо си беше 7-ца от тотото:)Целият джакпот!
Още повече, както се оказа, майка й познава много добре жената, на която трябваше да бъде занесен букета, дори били дружки:)
Е, вече и за мен изгря слънцето този ден!:)
Вече и Тутракан да ми кажат - никакъв проблем!

Да знаеш как да получаваш подаръци

Пак ми се обадиха от една фирма(търговско представителство), с която често работя. Доставката беше за шефа на Военна болница - генерал някой си. Обадих се в магазина да направят кошницата, през това време изтичах да купя бутилката вино, която трявбаше също да поднеса. Всъщност да избираш вино никак не е лесно. За последните години започнах да се понаучавам, въпреки че учението ми е само от етикетите на бутилките:-( Вече мога да се ориентирам за вина до 10 лв., до 15 лв, до 30 лв. и нагоре!
Преди беше по-лошо, защото ми даваха списък с вината и после ходи и ги търси. Например Merlo от еди коя си изва, от незнам кой си регион, и то не от България, естествено. Сега вече ми казават само сумата за която трябва да е виното.
И така, изстрелях се към Военна болница. А знаете как се стига до там в пиков час, когато е петък преди срещата на ОССЕ?И аз разбрах! Много бързо разбрах....А пък за паркирането, просто да не говоря!
Да е жива и здрава Неда, която ме научи да паркирам на място с размерите на носна кърпичка и да се провирам през тесните улички!
Всеки път като успея да се напъхям м/у някоя кофа за боклук и някой гараж си спомням за нея - колко беше постоянна в натиска си върху мен да продължавам да се уча, колко пот излях, как първите пъти като слизах от колата ми идеше да изпия една голяма водка на екс, е , струваше си - паркирах се!
Заприпках с кошница висока, колкото мен и бутика вино за 30 лв. към входа на Военната болница. Право да си кажа не очаквах да я видя в толкова добър вид. Скоро бях в МВР-болница и тя си е мизерийка, както и много други, но не и Военната, хубаво фоайе, коледна украса(и то скъпичка), алуминиева дограма, въобще прилича малко на санаториум.Още повече когато на входа ме посрещна и един усмихнат чичко, който ме попита:"О, за генерал Тонев, нали?Той е бригаден генерал.". Не че за мен имаше значение в този момент дали генерала е бригаден или не, нито пък знам какво е това, докато в ръцете си крепях тази голяма и тежаща 100 тона кошница.
Насочиха ме към 2-ря етаж. От мен ще знаете( а може и да знаете), новсички шефове са на 2-рия етаж. Не знам защо, но в заводи, фирми, министерства - все на 2-рия етаж. Може би ги мързи да се качват по-нависоко, а пък първия е много миско и близо до плебса, но така де - качих се аз.
Вътре промяната от комунизъм към съвременен санаториум не беше много голяма - стените с ламперии, секретатрката с топиран коки дълъг маникюр(и май беше секретарка точно от комунистическо време, в което няма нищо лошо, опит е натрупала жената) и ме пуснаха в обежището на гелерала.
Дълъг и голям соцкабинет, с дълга, покрита със зелена покривка, маса, на края на която седеше голям усмихант чичко(генералът!), с големи мустаци. Видя ми се добродушко:)
Стана и се ръкува с мен.Честитих му рождения ден, защото наистина човекът се държеше свестно. Има някои господа, коитоп само ти сочат мястото, където да оставиш даровете, има някои който ме гледат как се огъвам под тежестта на кошнишата и продължават да си лафят с някои си, сякаш се забавляват да причиняват неудобсво някому.
А този човечец беше така мил и любезен да знае как да приема подаръци. Ей, хора и това е изкуство. Не да започнеш:"Е, ама нямаше нужда" или "Ау, ама от кой ли са", ами да проявиш уванение и към изпращача и към себе си, да прочетеш картичката, да благодариш.
Затова му честитих от все сърце!Да е жив и здрав!
Е, стига толкова = ще бягам, но утре е Св. Анна и ще имам още доставки:)

Шега-шега, ама....

Е, днес наистина бях напът да си помисля, че КАТ ме преследват нарочно.
Сутринта се опитвах да легализирам двете саксии, който са пред магазина в центъра. Магазинът е почти на улицата и за да не спират коли от време оно има две саксии и едно бетонено чудовище, което наисина нямам представа кой и как го е пренесъл.
От Столична община и Кат дойдоха и ме предупредиха, че или го махам или го легализирам и тъй като и аз съм против всякакви щайги, столчета, манекени, които се поставят върху улиците за да се пази Нечие(на някое величество) място, реших, че ако не е баснословна сумата - ще бъда примерна гражданка и данъкоплатка.
Оказа се, че сумата е еднократна и е .....познай? 25 лв.Учудена и зарадвана се върнах в магазина, оставих колата на същата улица и реших да отида пеша до Университета.
В Университета трябваше да занеса работите от държавния изпит, който се проведе в събота. Като един истински новобранец мен ме прецакват с всички видове квесторства, административна работа, носене на запечатани прикове....Не, че имам нещо против - няма да ми се счупят ръцете, нали?!
За моя изненада решиха, че трябва и аз да проверявам работите, което е странно, защото аз по тази дисциплина не преподава и не съм специалист(все още), но можеш ли да откажеш:)
Нямах много време, но .....И по едно време ми звъни Соня(позната още като Душко и баби), та тя ми казва:"Баби, пред магазина ли си паркирала?". Аз й отговарям:"Да, баби. Защо?"
"Защото имаш глоба за неправилно паркиране. Наистина не се шегувам" и тъй като съм свикнала като положението при мен започва да се сговнява направо все едно се е готвило за Олимпийски игри, и затова я попитах дали са ми сложили скоби. Тя отиде да погледне и ми каза, че нямя.
След това аз започнах да смятям колко увеличения на глобите съм пропуснала и колко ли са сега. Въртеше ми се нещо около 50 лв.
Вкиснах се и ми стана кофти, защото не стига всичко, но сега и на тях поредната 50-тачка.
Криво ляво се измъкнах от Университета и бързо-бързо отпраших към колата. Пътьом успях да се скарам на Ира, която беше на работа в магазина къде е бляла? Тя само каза:"Отиди и си виж бележката на колата"
Беше пожелание за лек ден от Соня и как едвам е успяла да си отърве кожицата.......
Побеснях!
И как няма да побеснея!!!
И без това животът ми е доста екшън за да ми го прави по-голям.
Но какво ли се учудвам, след като последния път ме изпързаля, че се обажда от НОИ и че осигуровките от последната половин година на фирмата ми ги няма!?!?!
Не й се сърдя, разбира се, но вече ще поглеждам нагоре като ми казва "Добър ден":))))